Снощи гледах поредната изява на националния отбор по футбол в течащите квалификации за Световното първенство през 2010 в Република Южна Африка. Както сигурно и стотици хиляди други българи. А после се замислих. И сигурно не само аз…
Чудех се какво пак ни попречи да спечелим. И не можах да си отговоря. Знам само, че не загубихме заради Гошо, вратарчето. А бяхме отишли в Грузия и опожарения от руските войски Тбилиси да показваме на наши и чужди, че не сме отборче, а голяма работа, страшилище, което върза равен на действащия световен шампион Италия преди броени дни. И какво стана? За малко надъханите от Ектор Купер грузинци да ни отнесат скалпа. А и късмет си имахме с тия греди в края на мача.
Но не ми е за това мъката. Страдам, че безспорно доказани играчи като Бербатов и двамата Петрови или не искат или не успяват да си намерят място в националната селекция и тя да стане отбор. С дух, сърце и мисъл. А не разпасана команда, в която всеки почва да чупи стойки да пуска гневни декларации как някой друг му е крив и защо нямало отборен дух.
Съжалявам момчета! Ние, верните до безпаметност футболни запалянковци, това, че не сте отбор и без да ни го обяснявате на странен (футболен) български, можем да го видим и сами!
Към никой нямам желание или намерение да отправям обиди или критики. Искам само да изтъкна една болезнена за българската футболна действителност истина. А тя е, че успехите на националния ни отбор по футбол през последните 20 години се дължат не на системна, целенасочена и ежедневна работа за създаване на сносен тим, а на чист късмет. Късмет да имаме момчета като Ицо, Любо, Емо, Данчо, Боби, Наско, Цанко, Краси и Ивайло в едно футболно поколение. Сега имаме само Митко, Стилян и Марто. Всичко друго е брутална родна посредственост. Но вината не е на останалите момчета. Те сигурно също биха могли да се развият своите таланти, ако средата, в която играеха всяка неделя беше благоприятна, а не тотално враждебна и съшита с бели конци имитация на футболна надпревара.
Но в крайна сметка не е ли родния ни футбол отражение на част от родната ни социалнополитическа и икономическа реалност? Всички уродливи неща, които ежедневно ни вадят очите, но които също толкова апатично подминаваме, защото са извън стените на дома ни, присъстват и по стадионите всяка събота или неделя. Е какво тогава искаме?!? Аз лично вече нищо. Поне не от тези момчета на терена. Защото те може и да могат, но няма кой или какво да ги накара да искат да побеждават.