В статия от вчерашния си брой International Herald Tribune за пореден път (втори в рамките на две седмици) представи България в изключително негативна светлина. И ако в първия материал (препечатка от водещото издание на медийната група, към която се числи International Herald Tribune – The New York Times) страната бе обект на критика заради неконтролируемата домашна престъпност и нейния генезис през годините на демократичното развитие, то втората публикация обяснява как България е заплашена от загубата на 500 млн. евро поради неефективност на съдебното производство и правораздавателната система.
Да си разказваме какви примери цитира авторът на статията Стивън Касъл е излишно – виждаме ги ежедневно около себе си и се сблъскваме с тях на всяка крачка. Да даваме ухо на неуместните оправдания на управляващите, че това е поредната злонамерена критика срещу цветущата ни татковина също е излишно – човек трябва да е слепец в България, за да не разпознае преминалата всякакви граници дебелащина на комерсиалния триумвират стоящ начело на държавата и назоваващ себе си безсрамно-правителство. Ако продължим в тази насока има да си разказваме и разказваме истории за лошите управляващи и добрите граждани – разбирай опозицията. Няма нужда. А не ми е и цел.
Искам да споделя друг свой страх. Не мога да разбера аз ли съм единственият, който забелязва, как Европейския съюз превръща България в нарицателно за политическа и административна некомпетентност и символ на корупция и агонизираща съдебна система и правораздаване. Струва ми се, че страната ни полека-лека се идентифицира от Брюксел с отрицанието на всичко, което трябва да бъде един член на ЕС. Мутираме или ни модифицират в пълната противоположност, антагониста, на средностатистическа страна-членка на Съюза. И не съм просто притеснен или уплашен. Потресен съм.
Защото не виждам на кабинета да му пука. Нито на гражданите на тази държава. И не искам да бъда разбиран като циник, псевдо-интелектуалец-аутист, говорещата глава, мъдрия вожд или „не-съм-от-тях-как’ Сийке”! Мисля си, че всеки, който е пообиколил страната през последните две години, откакто сме в ЕС може да потвърди моите заключения. По нищо никой не може да разбере, че сме страна членуваща в ЕС и имаме съответните задължения, респективно права произтичащи, от което. А това е по-страшното и плашещото по моему.
На този фон, отношението, което Съюза си изгражда към България е просто отражение на реалността в страната ни. Електората, гражданското общество, работниците, селяните, малцинствата или както и да ни наричат политиците по време на избори, не взе никакво участие в процеса на постигане на членство в ЕС, нито пък прояви желание да участва. Въпреки че, приемането на България в Клуба на силните и богатите бе плод повече на желание и стратегически интерес от страна на Съюза, отколкото на усилията на родните политици, българските граждани, т.е. всички ние, не си мръднахме и пръста да се поинтересуваме къде точно ни приемат, защо, при какви условия, на каква цена. На нас като че ли ни стигаше, че ще можем да пътуваме (разбирай гурбетчийстваме) из Европата необезпокоявани след 2007-ма и че няма да плащаме мито на разни благини за масата.
Едва сега, когато ОЛАФ ни подпука за крадените пари и еврофондовете стават все повече блян, започваме като че ли да си даваме сметка кое-как е. Надявам се само това да стане преди изборите догодина и на тях да гласуваме според разума си, а не според някакви отдавна отмрели и отречени идеологеми и паразитни клишета. Иначе със сигурност ще влезем в учебниците като първата страна изключена от ЕС заради собствената си глупост.