Мога да подходя по няколко различни начина към тази дата. Да ви разкажа приказка в енигматичен стил, изпълнена с притчи и сложни умозаключения. Или пък да ви споделя някоя нова теория на конспирацията, която да навърже в една стройна логическа конструкция всичко, което се случи от онзи смутен Ноември, 1989 година та до наши дни, а за десерт да спретна и прогноза какво ще е занапред. А защо да не опиша борбата на лошата компартия с добрите демократични сили в България и свидните жертви паднали в борбата за по-добър живот? Никой от горните варанти не ми се стори удачен. За това просто ще споделя някои свои мисли.
От толкова много версии и теории за това, което наистина се е случило на 10-ти Ноември 1989 г. аз лично вече съм объркан. А бях очевидец. Какво остава за тези, които не са били? Ами да вярват на разкази и предания или на учебниците по история. Естествено, няма как да схванат онова време и неговия дух само по думите на някого, но то май не е и нужно. Защото това е минало. Трябва да останат само фактите и поуките от него, за да не повтаряме грешките му и своите разбира се.
Грозна истина е, че в България БКП реши сама да се реформира без никакъв външен или пък вътрешен натиск – прощавайте всички вие от Екогласност и всички останали знайни и незнайни народни борци за свобода и правда, но вече би трябвало честно да сте си дали сметка, че не вие съборихте комунизма, колкото и да ми се иска да е било така! БКП просто се нагоди като хамелеон към новия вятър на промяната идващ от Кремъл и охлаби хватката на ДС. За малко обаче. След това постарому, бяха привикани всички по-радикално мислещи другари и бяха информирани, че трябва да учредят нови, опозиционни формации. И нататък знаете какво последва. Кофти тръпка. Ама много!
Истинския проблем за мен е, че не признахме, а и продължаваме да не го правим, че малцина от нас имаха доблестта и смелостта да се проявят като истински граждани. След като поскачахме, режисирано разбира се, пред Партийните къшурки из цялата страна, изгласувахме се на внимателно и вещо наблюдавани от „отговорни другари и сили” демократични избори, какво направихме? Уплашихме се
Уплашихме се да продължим до край. Да сложим необратимо начало на промените и да загърбим комунизма - неговите простотии, бруталност и светлото му бъдеще. Дали защото 45 години човеколюбива власт бе прекършила всякаква инициативност у хората или пък защото бяхме свикнали да висим на държавната хранилка и да си кютаме без да си мърдаме и пръста? Не се наемам да давам отговор. Но някъде сбъркахме. И затова сега се оплакваме като че ли, че нищо не се е променило всъщност и че всички са маскари.
Минорно звучи, знам, но реалността ме принуждава да бъда такъв. Но това не означава, че съм се примирил или пък, че ще се откажа да променя условията, в които живея тук. Не!!! Смятам, че всяко поколение има шанс да промени нещо в средата, която обитава и във времето, когато заема позиции, даващи му съответните възможности. Нашите бащи и майки успяха по един или друг начин да преживеят падането на комунизма и избухването на демокрацията преди 19 години. Или не успяха … Мисля си обаче, че сега сме ние наред да продължим с промените. И да направим от тази държава нормално място за живеене, а не черна дупка за еврофондове, морални устои и уважение към различностите на индивидите!