Любомир Стефанов

Между многото теми, с които мога да започна тази седмица избрах предстоящия в четвъртък (12.02) доклад на Европейската комисия за напредъка на България и Румъния относно интеграцията им в Европейския съюз.

Очакванията ми са в този документ, който не е със статута на редовен, а само на междинен такъв, да отсъстват сериозни и драматични по сила и съдържание критики към България, а донякъде и към северната ни съседка. На много от опозиционните политици няма да се хареса, че липсват унищожителните характеристики за дейността на кабинета от редовния юлски доклад от миналата година. Това пък от своя страна със сигурност ще бъде изтълкувано като успех и прогрес в правилната посока от управляващата тройна коалиция. Истината е някъде там по средата, както обикновено.

Смятам, че еврократите от Комисията абсолютно умишлено ще заложат линия на съдържателна критика, но по същество, а не по принцип в няколко ключови сектора – правосъдие и вътрешен ред, конфликта на интереси в държавната администрация и закона за лобизма. Останалите парещи теми като замразените средства по оперативните програми, интеграцията в трудовия пазар и свободното придвижване (Шенгенската зона) този път май няма да бъдат адресирани дори и между другото според информацията, която вече се появи в медиите. Изводът, че ЕК ще мърмори, но няма да размахва пръст и да тропа по масата като че ли са вярното очакване за предстоящия документ.

Какво обаче следва от това за съдържанието на редовния мониторингов доклад в края на юни-началото на юли? Моето мнение е, че тежката артилерия ще се включи тогава както поради по-големия обем на документа (мислене в порядъка, че настоящия е кратък, за да отрази символичния напредък на страната не са далеко от истината), така и поради очакванията за изборните резултати в България. Естествено, в бъдещия лански документ ще намери своето отражение и резултата от изборите за Европейски парламент, който ще трябва да гласува и новия състав на Комисията. А кой ще бъде номиниран в нея и на какви постове зависи не малко от това каква съдба ще определят германците, чехите и ирландците за Договора от Лисабон, който определя нов състав и правила за дейността на двете водещи европейски институции.

Така че нека не се успокояваме от привидно смекчения тон на идващия в края на седмицата доклад, защото сигналите за това, което се задава са крайно неблагоприятни. И истината е че няма значение кой къде и кога ще бъде избран и какъв пост ще заеме – диалога и работата между ЕС, ЕК и България не може и не трябва да продължава в сегашните измерения, за да не се самоутвърдим реално като страна-членка второ качество.

Толкова много говорене ни залива от всякакви източници и автори, включително и авторитети, че хаосът, който си мислех, че ще обземе страната след 2-2,5 месеца, очевидно вече е тук. Изборите ще изядат не една и две глави, но пък тъкмо ще се отвори място за нови говорящи такива. Поне сигналите идващи от всички страни като че ли са в тази посока.

Дали ще ни сервират изборния коктейл станал особено модерен напоследък „2 в 1” или ще ремонтираме Конституцията и ще питаме съдиите от Конституционния съд постоянно „може ли” – театърът се очертава с многосюжетно действие и кавалкада от участници. И въпреки това, отсявайки цялата бутафория и клоунада, всичките сълзи и усмивки, страсти и намерения, ще остане една нелицеприятна действителност, за която всички подозираме, почти всички мърморят срещу някаква нейна форма, но почти никой не желае да и се противопостави решително и категорично. Става дума за процеса на възпроизводство на родната политическа класа и последващото й поведение.

Не искам да изреждам кое, как и защо. Мисля че не остана някой, който да не е наясно, че така – търпейки порочни практики и безскрупулното им налагане за поведенчески модел, нищо добро не ни чака. От милите катаджий мръзнещи за някой лев по родните свръхскоростни аутобани, до редовите народни избраници, мълчащи храбро и работещи за „наш’те хора” резултата е един и същ – ако може друг да свърши работата и да поеме отговорността. Действията и на първите, и на вторите постоянно потвърждават горното твърдение.

Но те са движени от нищетата и бедността на духа. Защото просто няма друго обяснение как на Запад нещо може, а у нас не. Стига сме лелеяли горди спомени за нашето минало недавно, пълно с храбреци. Днес тях или ги няма, или още не са готови да захвърлят всичко и да изгорят в народните дела на ползу роду. А че има какво да се свърши и то както трябва ни е ясно на всички. Ако пък не искаме да чакаме новите херои и псевдо-пророци да ни замъгляват съзнанието и да ни проглушават ушите с проповедите си, нека просто да почнем сами да си подреждаме дома, но не само този, чиято врата заключваме сутрин и вечер, а и онзи, който наричаме Родина.