Любомир Стефанов

В СДС се стягат за избор на нов лидер. За ен-ти път в последните 10 години. Този път кой ли ще спечели любовта на делегатите на поредния конгрес? – като че ли само този въпрос около синята партия продължава да бъде интересен за обществото. И това ако не е трагедия …

Интересно защо обаче уважавани седесари като депутатите Иван Сотиров и Мартин Димитров, и кюстендилския кмет Петър Паунов ще премерят сили и идеи един срещу друг в задаващия се избор? Нали постоянно от всички медии и всевъзможни трибуни ни обяснявят, че СДС било вече минало, свършило си било работата и трябвало да свири отбой и да се саморазпуска поради историческата си несъвместимост с новите политически условия и предизвикателства пред България. Има нещо гнило обаче в подобни твърдения – насаждани предимно от скрити и явни Костовисти в/извън сините редици, щом вътрешнопартийните избори в СДС предизвикват интерес у всички определящи се като десни формации в страната.

Видно е, че отново всички които се причисляват към десницата пак са вторачили жаден поглед в СДС. Кой с надежда за коалиране с добрата стара синя марка, гарантираща участие в следващия парламент, кой, защото иска да разруши и закопае и малкото останала надежда за истинско дясно управление някой ден в България, кой, защото иска да превземе партията отвътре и да я приватизира за пореден път – мераци бол! Най-вече от страна на юнак Бойко, който ако не подкрепи СДС достатъчно, щото тя да премине електоралната бариера, ще бъде изправен пред избора да прави кабинет я с БСП, я с Атака, а в краен случай и с ДПС. А ако не се уреди с подходящ доказан десен партньор, Борисов и неговите айдуци никой няма да ги взема насериозно в Европа, още повече ако сформират някоя от гореупоменатите коалиции.

Но да оставим герберите засега. Това, което всъщност е важното покрай поредния избор на лидер в СДС - нещо, за което отиващия си лидер Юруков трябва да бъде поздравен, е, че за пръв път в демократичната история на България партиен лидер ще бъде избиран пряко от членовете на партията си. Искрено се надявам този върховен демократичен акт, достоен за партията носител на демократичната идея да демонстрира на членовете на СДС, а и на българските избиратели, че от тях наистина зависи нещо. Защото това е проблемът, който трови политическото ни битие – липсата на доверие и отоговорност по вертикала. И именно поради тази причина уродливи и смехотворни образи, изпълзяли откъде ли не започват да говорят от името на гражданите, защото самите граждани са забравили, че имат глас, който тежи. Глас, който не може да им бъде отнет или подправен. Глас, който все още може да бъде чут. Но не без усилие. На готово чудеса не стават.

Дано този път СДС наистина намери сили в себе си – защото новата формула на избор на лидер е ход именно в тази насока,  да се оттърси от всички пост-родилни белези на  нациоаналната демокрация и  да спре да се ослушва и оглежда какво ще кажат за нея някакви си частнособственически формации зовящи се претенциозно партии. Точно поради безкрайните залитания и пазарлъци на лидерите си СДС се превърна в корпорация. Сега е време паритята да бъде върната на тези, на които принадлежи и които я създадоха и изстрадаха – българските граждани, които искат да живеят нормално, в правова и демократична държаав, която зачита способностите и индивидалните особености на всеки индивид и гарантира неговите права и свободи по един прозрачен и ненакърняващ благоденствието му начин.

Мога да подходя по няколко различни начина към тази дата. Да ви разкажа приказка в енигматичен стил, изпълнена с притчи и сложни умозаключения. Или пък да ви споделя някоя нова теория на конспирацията, която да навърже в една стройна логическа конструкция всичко, което се случи от онзи смутен Ноември, 1989 година та до наши дни, а за десерт да спретна и прогноза какво ще е занапред. А защо да не опиша борбата на лошата компартия с добрите демократични сили в България и свидните жертви паднали в борбата за по-добър живот? Никой от горните варанти не ми се стори удачен. За това просто ще споделя някои свои мисли.

От толкова много версии и теории за това, което наистина се е случило на 10-ти Ноември 1989 г. аз лично вече съм объркан. А бях очевидец. Какво остава за тези, които не са били? Ами да вярват на разкази и предания или на учебниците по история. Естествено, няма как да схванат онова време и неговия дух само по думите на някого, но то май не е и нужно. Защото това е минало. Трябва да останат само фактите и поуките от него, за да не повтаряме грешките му и своите разбира се.
 
Грозна истина е, че в България БКП реши сама да се реформира без никакъв външен или пък вътрешен натиск – прощавайте всички вие от Екогласност и всички останали знайни и незнайни народни борци за свобода и правда, но вече би трябвало честно да сте си дали сметка, че не вие съборихте комунизма, колкото и да ми се иска да е било така! БКП просто се нагоди като хамелеон към новия вятър на промяната идващ от Кремъл и охлаби хватката на ДС. За малко обаче. След това постарому, бяха привикани всички по-радикално мислещи другари и бяха информирани, че трябва да учредят нови, опозиционни формации. И нататък знаете какво последва. Кофти тръпка. Ама много!

Истинския проблем за мен е, че не признахме, а и продължаваме да не го правим, че малцина от нас имаха доблестта и смелостта да се проявят като истински граждани. След като поскачахме, режисирано разбира се, пред Партийните къшурки из цялата страна, изгласувахме се на внимателно и вещо наблюдавани от „отговорни другари и сили” демократични избори, какво направихме? Уплашихме се
 
Уплашихме се да продължим до край. Да сложим необратимо начало на промените и да загърбим комунизма - неговите простотии, бруталност и светлото му бъдеще. Дали защото 45 години човеколюбива власт бе прекършила всякаква инициативност у хората или пък защото бяхме свикнали да висим на държавната хранилка и да си кютаме без да си мърдаме и пръста? Не се наемам да давам отговор. Но някъде сбъркахме. И затова сега се оплакваме като че ли, че нищо не се е променило всъщност и че всички са маскари.
 
Минорно звучи, знам, но реалността ме принуждава да бъда такъв. Но това не означава, че съм се примирил или пък, че ще се откажа да променя условията, в които живея тук. Не!!! Смятам, че всяко поколение има шанс да промени нещо в средата, която обитава и във времето, когато заема позиции, даващи му съответните възможности. Нашите бащи и майки успяха по един или друг начин да преживеят падането на комунизма и избухването на демокрацията преди 19 години. Или не успяха … Мисля си обаче, че сега сме ние наред да продължим с промените. И да направим от тази държава нормално място за живеене, а не черна дупка за еврофондове, морални устои и уважение към различностите на индивидите!

Американците направиха онзи ден нещо, за което не само аз си мислех, че не са готови – избраха си цветнокож за президент. Продължавам да смятам, че това е по-скоро плод на невероятната медийна кампания, която Барак Обама и неговия екип разгърнаха, отколкото на наистина осъзнат избор на Америка. Нали помните репликата на Де Ниро от знаменателния филм „Да разлаем кучетата”, че ако нещо не го дават по телевизията значи не се е случило? Именно за това ми е думата. Без да омаловажавам съдържанието на посланията на сенатора от Илинойс, смятам, че начина, по който бяха поднесени на тресящата се от финансови шокове Америка му спечели изборната победа.
 
От друга страна, Америка за пореден път доказа на света, че наистина е страната на неограничените възможности. Адресирайки именно чувството за историческа уникалност насаждано в главите на всички обитатели на САЩ – легални, нелагални, пришълци, бегълци, авантюристи, опортюнисти, мисионери и завоеватели, сенатор Обама буквално подтикна тази разнородна етно-лингвистична амалгама да докаже неговите думи като гласува за него. И успя. Защото накара хората да повярват, че могат да променят както себе си, така и средата, в която живеят. За това смятам, че победата на Обама е историческа. Защото доказа на американците, че имат силите и могат да се променят, така, както са го правили преди 50, 100 или 200 години. Даде им това, което кара човека да се чувства богоравен – усещането, че кове сам собствената си съдба.
 
Дали и как новоизбраният президент ще успее да се пребори с предизвикателствата които го очакват в Овалния кабинет предстои да видим. Надявам се да успее за благото на целия свят. Защото докато в САЩ хората празнуваха, в Русия, техния новоизбран президент Медведев, в 85-минутна реч предавана по всички национални телевизионни канали обяви, че Русия няма да позволи да бъде заплашвана от никой и ще разположи ракети „Искандер” (имащи потенциала да носят ядрени глави) в ексклава Калининград на брега на Балтийско море. Така, според Медведев, страната му си гарантирала неприкосновеността на границите, която била под угроза заради американския противовъздушен радар в Чехия и прилежащите към него ракетни установки в Полша. Кой твърдеше, че Студената война била преминала в небитието и надпреварата във въоръжаването била в историята?
 
В Русия със сигурност не мислят така и тепърва ще ни го доказват. А това не бива да се допуска отново. Вярно е, че американците прекалиха в опитите си да „налагат” демокрация по света и да учат хората в разни важни за САЩ точки как да подреждата живота и битието си по нов тертип. Но все някой трябваше да сложи край на дивотиите на Саддам и на човеколюбивия режим на талибаните. Не съм съгласен с начина, по който това стана, но станалото е факт. Проблемът е в това, че Русия понатрупа твърде бързо енергийни милиарди и самочувствието й на световна сила, поокършено през последните 20 години, порасна в съответствие. Беше неминуемо да не бъде направен опит да се премерят сили с врага оттатък Беринговия проток. А светът няма нужда от това, нито някога отново ще има.

Сенатор Обама може много да допринесе в тази насока. Той не е ястребът Джордж У. Буш, нито Дмитрий Медведев е офицерът от КГБ Владимир Путин. И в това аз виждам надеждата. Дано да има и малко късмет на страната на Барак Обама, защото бремето, което го чака в Белия дом не е по силите на всеки.